сряда, 26 април 2017 г.

Любовта и болката в "Селма"

Заглавие: "Селма"
Автор: Халил Джубран
Издателство: SkyPrint
Оценка в Goodreads: 4,1
Анотация:

Това е красивата и трогателна история
на Джубран и Селма, известни като
“ориенталските Ромео и Жулиета”.
В деня, в който двамата
разкриват чувствата си, се оказва,
че бащата на девойката я е сгодил за друг.
По-силна ли е любовта от раздялата?
По-силна ли е от смъртта?
Онзи, който е обичал истински,
ще разбере всяка дума от тази книга
със сърцето си...


Как ще полетиш с прекършени крила?..

Здравейте! Тук съм с ревюто на една съвсем нова (на българския пазар), даже още топла от печатницата, съвсем малка, но силно докосваща книга-новела, публикувана преди повече от сто години. 

Повечето хора да имат възможността да запомнят младините си като най-щастливите си години. Не и Халил. Той е самотен, неразбран, нещастен. Копнеещ за нещо, което няма, нещо, което просто липсва и не му позволява да се наслаждава на живота.
Това се променя още в мига, в който се запознава със Селма, дъщерята на стар приятел на бащата на Халил. Селма е умна, красива, мила, чистосърдечна. В неговите очи перфектна. Мигът, в който той я вижда е мигът, в който той намирана смисъла на живота. След многото посещения в нейния дом по покана на баща ѝ, идва мигът, в който картите биват свалени, а чувствата - разкрити и споделени.
"През онази година аз видях как райските ангели ме поглеждат през очите на красива жена. Видях и как дяволите беснеят в сърцето на един зъл мъж. "
Щастието им е като птица, научила се да лети.
Същата вечер научават, че на Селма и е отредено да се омъжи за някой друг. 
Крилете на птицата са прекършени още преди да успее да се наслади на полета. 

Разбира се тяхната история не приключва така. Те продължават да се виждат, продължават да се обичат и да летят върху любовните криле.
Но идва моментът, в който трябва да си кажат сбогом..

"Постепенно тя стана за мен книга, чиито страници можех да разбирам, чиито думи можех да пея, но които никога не можех да прочета докрай."

Написана в духа на "Ромео и Жулиета", смятана за автобиографична и в голяма част философска, тази книга ни запознава с герои, преживяли прекалено много мъки, опознали любовта и страданието едновременно. В нея ние се срещаме отблизо с любовта и я виждаме в най-чистата ѝ форма..
"Любовта е единствената свобода на света, защото въздига духа и защото всичките закони на природата и човечеството са безсилни пред нея."
В тази книга са разгледани и някои много важни проблеми. Например свободата на ориенталската жена или по-точно липсата на такава. Там тя е робиня, подчинена на желанията на родителите си, а по-късно на съпруга си и няма право на глас за нищо. Феминистката в мен плачеше през цялото време.
"Тогава за първи път осъзнах, че хората, дори да са родени свободни, остават роби на строгите закони, установени от техните предци и че онова, което приемаме за даденост е всъщност подчинение на днешното на волята на вчерашното."

Тук се разглеждат и доста философски въпроси от голямо значение като например за тялото и душата.Джубран е на мнението, че тялото е затвор за душата и душата е вечна. Така че душите, които се обичат се намират и след като телата се пречупят.. Надявам се техните да са успели да се намерят.


За мен тази новела беше много повече от поредната любовна история. С реалистичните герои, дълбоките мисли и размисли, болката, любовта, чувствата, съществуването - с всички разгледани теми, от важни по-важни, тя определено успя да ме докосне. Искаше ми се да е малко по-дълга за да мога да попивам колкото се може повече от всичко това и да усетя нещата по един по-дълбок начин и може би това е минуса на тази новела. За толкова малка книга, писането на ревю беше необичайно трудно. Защото в толкова малко страници бяха побрани толкова много чувства и емоции. Ако обичате истории от този тип ви предлагам следващия път, когато се разхождате из някоя книжарница да я потърсите. Няма да ви отнеме много време да я прочетете, а това, което сте отделили определено ще си заслужава.

Благодаря на издателство SkyPrint за предоставената възможност!

- Сю. (:

неделя, 23 април 2017 г.

Началото на Безкрайността в "Краят на Вечността" от Айзък Азимов

Заглавие: "Краят на Вечността"
Автор: Айзък Азимов
Издателство: ПергаментПрес
Оценка в GoodReads: 4,20
Анотация:

Андрю Харлан е Вечен, член на елит от бъдещето, един от онези, които живеят във Вечността. Работата му е да пътува в миналите и бъдещите векове и да извършва промени на реалността, засягащи живота на милиарди хора в безкрая на времето.
При една от мисиите си Харлан среща Нойс Ламбънт, красиво момиче от висшето общество на 482-ри век, и се влюбва в нея. Но след това открива, че при една от следващите промени Нойс ще престане да съществува. Ще дръзне ли Харлан да престъпи клетвата си на Вечен и ще рискува ли всичко заради една жена?
Скоро обаче той открива, че дилемата, пред която е изправен, е много по-голяма и залогът е не само любовта му към Нойс, но и самото съществуване на Вечността. Нещо повече – той ще трябва да избира между Нойс и Вечността!


Здравейте! Днес 23.04.2017г. е световен ден на книгата и авторското право. Датата е доста символична понеже на тази дата са родени и починали световноизвестни автори като Владимир Набоков, Уилям Шекспир и Мигел де Сервантес. Честит празник! 

Днес съм тук с ревюто на една книга, която ми хареса неочаквано много и затова нямам търпение да ви говоря за нея. "Краят на Вечността" е първата книга на Айзък Азимов, която чета. Името на автора винаги изниква в най-различни списъци с научна фантастика, така че исках да прочета някоя негова книга. Но понеже не се спогаждам много с по-старите книги, които се харесват много на голяма част от читателите не знаех какво да очаквам. 


 Пътуването във времето е възможно. Това е и причината тук времето да има доста относително значение. Вечните - хора, които след преминато обучение започват да работят на различни позиции - Изчислители, Наблюдатели, Проектанти на съдби, Техници, целят да намерят подходящата промяна, която би предотвратила най-различни събития като изобретяване на атомната бомба например. Така погледнато Вечните спасяват хиляди животи и защитават човечеството. Но дали това е толкова хубаво, колкото звучи?



Андрю Харлан е Вечен, а по-конкретно Техник. Неговата работа е да направи самата промяна, изчислена и наложена от останалите Вечни - малки промени, например като преместване на кутия на съседен рафт, която собствениците да не открият и да изпуснат някакъв срок и в крайна сметка да се предотврати случването на нещо ужасно. Разбира се един техник трябва да е 100% безпристрастен и безчувствен, всъщност всички Вечни трябва да са. Все пак променят хиляди и хиляди животи. 

След като Андрю се запознава с Нойс, която не е Вечна, а Временна. След като двамата прекарват няколко дена заедно всичко се променя. Андрю започва да нарушава правила и закони за да разбере какво ще стане с Нойс при следващата Промяна. Установявайки, че тя няма да съществува, той е готов на всичко за да я спаси. Дори на това да унищожи Вечността. Това, което не ми хареса в Харлан обаче беше наивността му.

Наистина ли е толкова хубаво всичко лошо да се предотврати? Защото грешките са пътят към прогреса, а отнемането на свободата да грешим, да се развиваме, да достигаме и преминаваме граници в името на безопасността и сигурността - това вече не звучи като идеалният свят.


"Истински решения се вземат при покоряване на трудностите, а не при заобикалянето им."

Стилът на Азимов ми допадна доста - увлекателен и различен и определено с много неочаквани обрати. Например краят беше тотално изненадващ и напълно неочакван поне за мен. Макар и в началото всичко да ми се струваше прекалено объркано, след първите няколко страници ми беше трудно да се отделям от книгата. Отдавна не бях чела някоя книга толкова бързо и това, както и завръщането ми към антиутопиите много ме зарадваха. Сега мога да кажа, че имам нова любима антиутопия - тази беше най-добрата, която съм чела или поне най-добрата за последните две-три години. Определено ще дам шанс и на други книги на Азимов. 


 Благодаря на издателство ПергаментПрес за предоставената възможност!

четвъртък, 20 април 2017 г.

Интервю с Александра Олива // Inteview with Alexandra Oliva

     Please scroll down for the English version. :)


Интервю с Александра Олива 
- авторката на "Последен в мрака"
Здравейте! Тук съм с интервю от Александра Олива - авторката на "Последен в мрака", която беше много мила и отзивчива и има огромните ми благодарности за това.
Хайде да минем към съществената част. :)

Кога започна да четеш за удоволствие? Коя беше Книгата, която те накара да се влюбиш в четенето?
Аз чета за удоволствие откакто се помня, но ако трябваше да избера Книгата, тя щеше да бъде "Мечът на Шанара" на Тери Брукс. Големият ми брат я беше взел от библиотеката, когато бях на седем-осем и щом я прочете, прочетох я и аз - на тази възраст обичах да правя, каквото правеше и той. Заобичах я! През следващите няколко години не можех да се наситя на този свят. Вкусовете ми като читател се промениха с годините, но книгите за Шанара винаги ще имат специално място в сърцето ми не само, защото ги харесвах толкова много като дете, но и защото те бяха първите книги, които ме накараха да искам да бъда писателка.

Кога осъзна, че искаш да си писателка?
Като бях дете и четях научна фантастика и фентъзи. Докато растях често отивах в гората за да пиша истории и винаги държах купчина тетрадки до леглото ми. Беше ми ясно от много ранна възраст, че писането трябва да бъде част от живота ми.

Какво мислиш, че прави една история добра?
Лично аз се оглеждам за истории, които са вълнуващи, добре написани и отхвърлящи статуквото по някакъв начин. Обичам да бъда изненадана и харесвам реални герои с недостатъци, които не са изцяло добри или зли, но съдържат контрастиращи и противоречащи черти - също като голяма част от нас в реалния живот. Други читатели имат различен вкус, разбира се. Някои се наслаждават на статуквото и искат обикновени герои. Има повече от един начин за писане на добра история.

Кои са любимите ти книги?
Трите, които често споменавам са "Посланическото градче" от Чайна Миевил, "Слепота" от Джос Сарамаго и "Проходът" от Джъстин Кронин. Открих тези книги, когато бях в период, в който се опитвах да разбера дали има място за мен като професионален писател. Тогава получавах доста обратна връзка, казваща ми, че ако историята има някакъв жанров елемент в себе си, просто да следвам статуквото и да не се тревожа да се опитвам да направя стила на писане силен. Имаше го това усещане, че "жанр" и "литература" са взаимно изключващи се понятия. За щастие това се промени през последните години, но тези три книги ме окуражиха, че има място за новели, разчупващи жанра, които оставаха фокусирани и върху сюжета и върху езика, вместо само върху едното или другото.

Хайде да поговорим за "Последен в мрака". Как се роди идеята за тази книга?

Не помня къде точно бях, когато се случи, но вървях и внезапно ме осени: Какво, ако някой участва в риалити шоу, когато идва краят на света и тя си мисли, че всичко е част от шоуто? Работих по друга новела тогава, но веднага разбрах, че това щеше да бъде следващият ми проект. Мисля, че идеята за края на света ми дойде, защото винаги съм се наслаждавала на антиутопични, апокалиптични и разкази за оцеляване и винаги съм искала да напиша такъв, но първо трябваше да сътворя нещо, което да бъде само мое. А риалити страната на историята, мисля че беше в резултат от вездесъщността на формата. Дори да не го гледаш активно, риалити телевизията е навсякъде. Част от подсъзнанието ми трябва да е направила връзката за да осъзная колко забавно би било да изследвам контраста между скалъпената за телевизията ситуация за "оцеляване" и тази, в която някой наистина се бори за живота си.


Как се подготви за писането на книгата?
Започнах веднага да изкарвам идеите на листа, експериментирайки с вида на потенциалния апокалипсис, който да използвам като катализатор и типа риалити шоу, който исках да използвам като обстановка. Когато всичко започна да се свързва, също така, се записах на интензивен двуседмичен курс за оцеляване в Юта за да придобия някои от уменията, които щяха да са нужни на героите.

Използва ли определени прототипи докато създаваше героите или са изцяло художествена измислица?
Разпределянето на роли и наименоването на участниците е преднамерено потвърждение и проучване на стереотипи. Докато гледах някои от тези шоута забелязах, че вместо да има голямо разнообразие, разпределянето на роли често изглеждаше сякаш съзнателно използваше и окуражаваше стереотипите.
Сред другите неща, аз исках да играя с това и да проследя как може да се чувства добре развит, сложен герой, който е бил притиснат да изобразява точно определен тип.

Според GoodReads сега работиш по нова книга. Какво можеш да ни кажеш за нея?
Все още не споделям подробности, но е самостоятелна новела, която няма пряка връзка с "Последен в мрака". Нов свят, нови герои, но може би няколко общи теми.

Четеш ли ревюта на твои книги? Как се справяш с отрицателните и положителните?
Всички ми казваха да не ги чета, но следването на този съвет е почти невъзможно. Вече не чета много читателски ревюта, но когато започнаха да излизат първите не можех да се въздържа и всеки път, когато виждах професионално ревю го четях. Не съжалявам. Някои от ревютата бяха красиви и чувството е наистина чудесно, когато читателят разбира и оценява това, което се опитваш да направиш като писател. А за негативните ревюта - те могат да бъдат безпощадни, но не съм се заела с написването на книга, която да удовлетвори всеки читател и би било абсурдно някак си, случайно, да успея да го постигна. Вкусовете се различават и книгата не е за всеки и това е добре. 


Имаш ли някакви съвети за хората, които искат да станат писатели. Ако да, какви са те?
Ще повторя това, което почти всеки писател би казал: четете много. И докато четете анализирайте историята и изреченията. Кое ви харесва и защо? Кое не ви харесва и как то би могло да бъде направено различно? Също мисля, че е важно да намерите партньори за критика и да се научавате как да приемате конструктивна критика. Първата ви чернова няма да бъде перфектна. Наложително е да бъдете отворени за повторно преглеждане - много преглеждане.

Какво мислиш за България и какво би споделила с българските читатели?
Основната ми връзка с България е картина, която имам в дома си. Художникът е бил българин и приятел на баща ми, и тя /картината/ е портрет на неговата любовница, но понеже не е искал съпругата му да разбере, тя е била изобразена като поникващо растение. Бях абсолютно очарована от растящата картина. Тогава не знаех историята за любовницата, но харесвах как тя беше природна картина, но също наподобяваше човешка форма по много експресивен начин. Може да звучи глупаво. но израснах в изключително провинциално и изолирано планинско градче, предимно преди интернет, така че когато бях дете за мен беше удивително да имам дори тази незначителна връзка с толкова далечна държава. Така че, когато продадох правата за българския превод на книгата, това беше малко по-специално. Иска ми се художникът все още да беше жив за да мога да му изпратя бройка от книгата.

Има ли нещо, което искаш да добавиш, но аз не съм включила?Не. Мисля, че това покрива всичко. Благодаря ти!

Благодаря ти много! Надявам се да видим предстоящата ти книга на български. С най-добри пожелания!
Благодаря. че ме прие в блога си!

"Последен в мрака": клик
Ревю на "Последен в мрака": клик
Уебсайт: www.alexandraoliva.com
Авторска страница в Амазон: https://www.amazon.com/Alexandra-Oliva/e/B01GF0BPQG/ref=sr_tc_2_0?qid=1489975058&sr=8-2-ent​ 
Goodreads: https://www.goodreads.com/alexandra_oliva
Twitter: @ali_oliva
Instagram: ali.oliva
Facebook: www.facebook.com/olivaauthor/


Interview with Alexandra Oliva 
- the author of "The Last One."
Hello! Today I am here with an interview with Alexandra Oliva - the author ot "The Last One", who was so kind and responsive and has my huge thanks for it. 
Let's move on to the essential part. :)

When did you start reading for fun? Which book was "the one" that made you fall in love with reading?
I've been reading for fun for as far back as I can remember, but if I had to pick a "the one" it would be The Sword of Shannara by Terry Brooks. ​My older brother got it out of the

library when I was seven or eight years old and as soon as he finished it I read it too--at that age I liked doing whatever he did. I loved it. For the next couple of years, I couldn't get enough of that world. My tastes as a reader have shifted as I've gotten older, but the Shannara books will always have a special place in my heart not only because I enjoyed them so much as a child, but because they were the first books that made me want to be a writer.

 When did you first realize you wanted to be a writer?
As a child reading science fiction and fantasy. Growing up I would often retreat to the woods to write stories and I always kept stacks of notebooks by my bed. It seemed pretty clear to me from a very early age that writing needed to be a part of my life. 

What do you think makes a good story?
​Personally, I look for stories that are exciting, beautifully written, and defy formula in some way. I like to be surprised, and I like flawed, real characters who aren't all good or all evil, but who contain contrasting, conflicting attributes--just like most of us do in real life. Other readers have different tastes, of course. Some people enjoy formula and want cut and dry heroes and villains. There's more than one way to write a good story.

What are your favorite books of all time?
​Three that I often mention are Embassytown by China Mieville, Blindness by Jose Saramago, and The Passage by Justin Cronin. I found these books at a time when I was struggling to figure out if there was a place for me as a professional writer. Back then I was getting a lot of feedback telling me that if a story had any sort of "genre" element to it, to just follow formula and not worry about trying to make the writing itself strong. ​There was this sense that "genre" and "literary" were mutually exclusive terms. Thankfully that's been changing in recent years, but these three books in particular gave me encouragement that there was a place for genre-bending novels that focused on both plot and language instead of just one or the other.

 Let’s talk about “The Last One”. How did you came up with the idea for the book? 
I don't remember exactly where I was when it happened, but I was walking and it suddenly occurred to me: What if someone was on a reality TV show when the world ended, and she thought it was all just part of the show? I was working on a different novel at the time, but I immediately knew this was going to be my next project. I think the "end of the world" aspect of the story came to me because I've always enjoyed dystopian/apocalyptic/survival tales, and I've always wanted to write one--but first I had to come up with an angle I could make uniquely my own. As for the reality show side of things, I think that was the simple result of the ubiquity of the form. Even if you don't actively watch it, reality television is everywhere. Some part of my subconscious must have made the connection and realized how much fun it could be to explore the contrast between a contrived-for-television- "survival" situation and one in which someone is actually fighting for her life.

How did you prepare for writing the book?
​I started getting ideas out on the page right away, experimenting with what kind of potential apocalypse I wanted to use as my catalyst and what kind of reality show I wanted to use as my setting. ​As all that started to come together, I also signed up for an intense two-week long survival course in Utah, so I could learn some of the skills my characters might need.

 Did you build your characters on certain prototypes or they are entirely fiction?
​The casting and naming of the contestants is a conscious acknowledgement and exploration of stereotyping. When watching some of these shows, I noticed how instead of being a celebration of diversity, casting often seemed to consciously embrace and encourage stereotyping. Among other things, I wanted to play with that and explore how it might feel to be a well-rounded, complicated person who has been boxed into portraying a very specific type. 
According to GoodReads, now you are working on a new book. What can you tell us about it? 
​I'm not sharing details yet, but it's a stand-alone novel with no direct connection to The Last One. New world, new characters, but perhaps a few common themes.

Do you read your book reviews? How do you deal with bad or good ones?
​Everyone told me not to read them, but I found it pretty much impossible to follow that advice. I don't read many reader reviews anymore, but when the first ones started trickling in I couldn't help it, and anytime a professional review has come my way I've read it. I don't regret it. Some of the reviews have been beautiful and it's a truly wonderful feeling when a reader understands and appreciates what you're trying to do as a writer. As for the negative reviews, they can be tough, but I didn't set out to write a book that would please every reader, and it would be ridiculous to imagine that I'd somehow accidentally accomplished that. Tastes vary and the book's not for everyone--and that's okay.

Do you have any suggestions to help people who want to become writers? If so, what are they?
​I'll repeat what pretty much every writer ever has said: read a lot. And as you read, dissect the story and the sentences. What works for you and why? What doesn't work for you and how could it have been done differently? I also feel like it's important to find critique partners you trust and to learn how to take constructive criticism. Your first draft is not going to be perfect. It's imperative to be open to revision--a lotof revision.​

What do you think about Bulgaria and what would you say to all Bulgarian readers?
My main connection to Bulgaria is a painting I have hanging in my house.The artist was Bulgarian and a friend of my father's, and it's a portrait of his mistress--but because he didn't want his wife to know, she's portrayed as a sprouting plant. I was absolutely entranced by the painting growing up. I didn't know the mistress story back then, but I loved how it was a painting of nature but also evoked the human form in a very expressive manner. It may sound silly, but I grew up in an extremely rural and isolated mountain town, mostly before the Internet, so when I was a kid it was remarkable to me to have even this tenuous connection to a country that was so far away. So when I sold Bulgarian translation rights to the book, it felt a little extra special. I wish the artist was still alive so I could have sent him a copy.

Is there anything else you would like to add that I haven’t included?
​Nope. I think that about covers it. Thank you!​

Thank you so much! I hope we see your upcoming book in Bulgarian. Best wishes!
​Thanks for having me!​


 Website:​ www.alexandraoliva.com
Twitter: @ali_oliva 
IG: ali.oliva 


неделя, 16 април 2017 г.

В Задната къща с Ане Франк

Заглавие: "Дневникът на Ане Франк"

Автор: Ане Франк
Издателство: SkyPrint
Оценка в GoodReads: 4,10
Анотация:
Трудности от различно естество съпровождат този ръкопис. Бащата, единственият оцелял след Холокоста, редактира някои части от историята. Накрая дава пълните права на заинтересовани издатели. Дневникът е забранен в Ливан, тъй като описва позитивно евреите. 
Ане Франк води своя дневник от 14 юни 1942 до 1 август 1944 година докато се укрива заедно със семейството си от нацистите в тайната пристройка на амстердамска къща. Гневът, бунтарството, смехът и надеждата, които извират от страниците, го превръщат в най-известната книга, писана от дете, в най-четения автентичен дневник в света и най-превежданата книга от холандски език. 
Независимо дали ще го приемете като психологически портрет на дете, поставено в критична ситуация, като горчиво-сладка изповед на подрастващо момиче или като исторически документ, “Дневникът на Ане Франк” ще стигне до дъното на душата ви. 


Здравейте! Днес ще ви говоря за "Дневникът на Ане Франк", още познат като "Задната къща", преведена на повече от 67 езика, с продажби надхвърлящи 31 милиона бройки. Но преди да стигна до книгата искам да ви кажа нещо:
Спрете.
Оставете очакванията и предразсъдъците си настрана.
Защо казвам това? Защото това не е книга. Не и такава написана за да види бял свят. Това е личният дневник на едно тринадесетгодишно момиче, което години наред се укрива за да не пострада поради това, че... диша. Само защото е еврейка. И много хора забравят това, докато критикуват мислите ѝ, политическите ѝ възгледи, начина ѝ на писане. Тя не е написала този дневник с намерението той да стане една от най-четените книги на света. Тя просто е имала нужда от някой, от нещо, с което да споделя. 
Сега вече може да продължите.

14 юни 1942г.
На тази дата Ане за първи път пише в дневника си. Няколко седмици след този ден семейство Франк (господин и госпожа Франк и двете им дъщери Марго и Ане) се пренасят в Задната къща, където се укриват заедно с още едно семейство - семейство Ван Даан, което се състои от господин и госпожа Ван Даан и синът им Петер, а по-късно към тях се присъединява и господин Дюсел.

В този дневник Ане споделя дни от ежедневието им, мисли, които я спохождат и чувства, които не може да споделя с никого. Тя нарича дневника си Кити и го третира като най-добрата приятелка, която никога не е имала. 
Още в началото виждаме, че Ане е открита, умна, любознателна и оптимистична, а скоро след това и, че не обича да се оставя да я тъпчат. Тя обича да говори и да си изказва мнението, а възрастните се отнасят към нея пренебрежително и подигравателно. Все пак едно 13-14 годишно момиче няма право на мнение и глас.
"Човек се опознава добре едва когато поне веднъж си се скарал истински с него. Едва тогава можеш да съдиш за характера му."
В задната къща караниците са ежедневие, храната не е разнообразна, имат и доста други лишения, а липсата на възможност да излизат под небето е едно от най-големите. Те все пак са благодарни, че са живи, защото това е в пъти по-добре от това да прекарват дни и нощи в концентрационни лагери докато умрат. И все пак имат моменти на отчаяние и тъга поради всичко, което трябва да търпят само, защото са родени такива. И мисля, че е съвсем нормално от време на време да тъгуват заради това.
"Защо трябва, като се обичаме, да стоим далеч един от друг? Защо трябва да чакаме, докато дойде подходящото за това време? Защо трябва да си задаваме толкова много въпроси?"
В техните дни са наложени постоянен страх от разкриване, бомбардировки, най-ужасни новини от външния свят. Все пак голяма част от дните им минават по-леко и неусетно заради заниманията им - ежедневно учене на езици, математика, биология, история; четене на книги, помагане за домакинството, слушане на радио. Ане се интересува особено много от историята и историята на изкуствата, но сянката на страха не ги напуска дори за миг.

Ото Франк още познат като Пим е бащата на Ане и Марго. Той е тих и спокоен и има доста силна връзка с Ане. Ане го възприема и като баща и като майка и през голяма част от времето като единственият човек на който може да се довери и единственият, който не я укорява за всяка нейна стъпка.

Едит Франк е майката на Ане и Марго. Нейната връзка с Марго е много по-силна отколкото с Ане. Ане така и не успява да свикне с постоянните ѝ укори и не я чувства близо до сърцето си.
Макар в началото Ане и Марго да не са били близки с времето те се сближават и връзката им като сестри и повече като приятелки укрепва.
Петер Ван Даан в началото смятан от Ане за скучен и безволев след време се превръща в любовта на живота ѝ, както и в неин верен приятел.
Госпожа Ван Даан е вечно недоволна, оплакваща се и
укоряваща и определено не ми е любимка. Господин Дюсел с течение на времето започва да споделя нейните навици. 
А господин Ван Даан, макар и да не е скромен, колкото Пим, определено не е толкова нагъл и нескромен като съпругата си.
Мип, Ели, Кралер и Копхаюс са тези, които помагат за укритието на жителите на Задната къща и без тяхна помощ определено те не биха се справили сами, особено при положение, че години наред не излизат от къщата. Те също ги държат в течение с новините от външния свят, носят им храна и други принадлежности, книги от библиотеката, учебници, тетрадки. Тяхната роля е от огромно значение.

"Хартията е по-търпелива от хората."

Макар и в началото да е леко повърхностна и суетна с всеки изминал ден Ане малко по малко се променя. Ние наблюдаваме личностното ѝ развитие и промяната, която настъпва вътре в нея. Тя се научава да бъде тиха и предпазлива, привиква към лишенията, започва да разбира останалите по-добре и да се поставя на тяхно място, както и да вижда мястото си в света, да развива своите идеи, мисли и идеали.

На мен ми беше много интересно да видя всичко тов
а - проблемите, възгледите, моментите на радост, неугасващата надежда на укриващите се. Мислите и чувствата на Ане и всичко случващо се в Задната къща и даже извън нея. За мен този дневник няма да носи единствено спомена за Ане, но и на всички евреи, които са се укривали, всички животи, които са били пропилени, заради това, че са родени под звездата на Давид. 


"Искам да ме помнят и след смъртта ми!"

Ане може и да е починала млада, но докато има кой да чете този дневник, тя ще живее вечно в милионите сърца, които е успяла да докосне и ще продължава да се докосва до все повече.


Благодаря на издателство SkyPrint за предоставената възможност!

сряда, 12 април 2017 г.

РЕВЮ: "Ангелски свят" от Сюзън Ий


Заглавие: Ангелски свят (книга втора)
Поредица: Пенрин и краят на дните 
Автор: Сюзън Ий
Издателство: ЕМАС
Оценка в Goodreads: 4,19
Анотация:
Продължението на бестселъра „Ангелско нашествие“ ни среща с оцелелите след ангелския апокалипсис, които се опитват да съхранят остатъците от модерната цивилизация.Помисляйки я за чудовище, група хора залавя Пейдж, сестричката на Пенрин, и сблъсъкът завършва кърваво. Пейдж изчезва, свидетелите са ужасени, майката на момичетата е съкрушена. 
Пенрин тръгва из Сан Франциско след сестра си - само че защо улиците са толкова пусти? Къде са отишли всички? Търсенето я отвежда до сърцето на ангелския план и тя успява да зърне силите зад техните решения, но разбира и до какви страховити крайности са склонни да стигнат... 
Междувременно Рафи отчаяно издирва крилата си. Без тях не би могъл да се присъедини към ангелите и да застане начело, като предводител, както му е отредено. Ала когато трябва да реши дали да получи крилата си, или да спаси Пенрин, кое ще избере?

Здравейте! Тук съм с ревю продължението на "Ангелско нашествие" (ревю) ! Отново се потопих в света на ангелите и отново не ми се искаше да излизам от него. Признавам си - прочетох книгата в края на март, но след всичко случило се в нея аз имах нуждата малко да и се порадвам и да я осмисля, защото определено да се върна в този свят беше..

След събитията в края на първата книга, когато Пенрин, сестра ѝ и майка им най-накрая се намират, нещата далеч не са толкова прости и лесни, колкото би трябвало да са, когато някое семейство се събере. В базата, където се укриват от ангелите с голямата група на Ави, всички смятат семейството на Пенрин, както и нея самата за откачалки. И как не, когато главната ни героиня пред всички се е върнала от мъртвите, малката ѝ сестра се разхожда като детската версия на Франкенщайн, а майка им е по-луда от всякога? Животът в базата не е лесен, когато никой не те иска там. И поради това, както и заради хора, готови на всичко за собствената си безопасност, семейството отново се разделя, а да се намерят, определено, няма да е по-лесно от предишния път. 
"Не говори. Отвориш ли си устата, само ще ми съсипеш фантазията, че спасявам невинна дама в беда."
Пенрин, макар и намерила семейството си, се чувства изгубена. Тя и този път не губи надежда и продължава смело напред. Това не означава, че не я е страх. Точно в това се изразява смелостта ѝ - да прави това, което смята за редно независимо от рисковете. И точно както в предишната книга, тя не се опитва да спаси целия свят. Не иска да е герой. Просто иска да е със семейството си. Толкова ли е трудно и непостижимо? А докато прави всичко това, единственото на което може да се осланя е Мечо Пуки - мечът на Рафи, който тя най-спокойно кръсти така. Познайте как ще реагира той.

И като говорим за дявола.. за ангела всъщност. Рафи не се появява в началото на книгата и в голяма част от нея той липсва. И определено чаках появата му с нетърпение. Далеч от Пенрин той дори не подозира, че тя е жива. Все пак последния път, в който я видя тя беше безжизнена в ръцете му.
Той не се е променил много от предишната книга - саркастичен и арогантен, но разбира се и неустоим, той завладява за втори път читателските сърца. Рафи води своите битки - поредната за да си върне крилата и по-гневен и желаещ възмездие от всякога. 
"Изтиквам тези мисли в тъмницата в главата ми и наум натискам с все сили, за да затворя вратата. Там вече съм набутала цял свят."

А Пейдж.. тя е различна.. малкото невинно момиченце със сърце отворено за всички може да бъде същинска фурия, ако иска да защити любимите си.

В тази книга авторката пише също толкова увлекателно и реалистично, колкото в предишната. В ревюто на предишната книга бях казала, че въпросите се трупат и трупат. В тази книга това, което се трупа са отговорите. Мистериите, старателно създадени от Сюзън Ий бавно се разкриват и то по най-добрия начин.


В тази книга ние се запознаваме с нови герои, виждаме картината в по-голям план, разбираме, че всичко е много по-сложно и едновременно просто.


-Не е възможно. 
-Защо?
-Правила. Обичаи. Опасност. Опасно е да си с мен.
-Опасно е да бъда без теб. 

В тази книга ние получаваме всичко хубаво от предишната - интересни герои, сюжет, развитие и прекрасен начин за поднасяне на историята. Всичко оживява пред очите ни, всичко е многоизмерно и.. реално. Динамиката също е едно от нещата, които ми харесват. Постоянно се случват важни събития и действия и напрежението остава през цялото време като постоянно тиктакаща бомба, а моментите на кулминация - като избухване, макар и да ми се искаше да са като по-големи избухвания. И все пак през цялото време има моменти, които с нетърпение очакваме, а като се случат е просто.. невероятно. А краят просто беше.. УДИВИТЕЛЕН.

Сюзън Ий определено ме смая с тази книга и както нямам търпение да прочета последната книга, но отлагам прочитането и, защото не искам да се сбогувам с този свят на паднали ангели, непрекъсната борба и забранена любов. 



 Благодаря на издателство ЕМАС за предоставената възможност!
- Сю. (:

събота, 8 април 2017 г.

Работа мечта на книголюбителя (1): Книжар: Мариета Иванова [Интервю]


Здравейте! 
Тук съм с първата реализация от рубрика, която планирах от доста време . Някога замисляли ли сте се за чувството да работиш, заобиколен от книги? Аз съм се замисляла. И така се оформи идеята за тази рубрика. Тя ще представлява интервюта с хора, които работят сред книги и ежедневно се докосват до магията им - книжари, библиотекари, издатели, преводачи или други позиции, все свързани с книги. Ето и първото интервю от рубриката. 

Мариета Иванова е книголюбител през целия ден, книжар в "Хеликон"-Русе през работния ден и блогър в "Eti Fall" през свободното си време.

1. От кога работищ в „Хеликон” ? Познаваше ли се с колежките преди това, и ако не - колко време ви отне да се сближите?"


 Работя в Хеликон от четири години. Не. Запознахме се преди четири години :D Бързо се сближихме, мисля... :)
2. Би ли заменила работата си за някоя друга? 


 Никога! Тук съм щастлива!... Но винаги съм мечтала да стана пират...
3. Какви са предимствата и недостатъците на тази професия?


 Предимствата са, че срещаш много и прекрасни хора и книги. Недостатъците са... Не мисля, че има недостатъци в истинският смисъл на думата. Може би единствения такъв е, че целият ми живот няма да ми стигне за всички светове, в които искам да се потопя...
4. Кой е любимият ти жанр?


Трудно ми е да определя такъв. Всички са ми любими. Е, може би в нехудожествената литерартура не съм чак толкова силна като в останалите... :D
5. Ако беше на самотен остров, кои три книги би взела с теб и защо? 


 И тук ми е трудно да отговоря. Не обичам ограниченията и ако можех бих помъкнала половината книжарница, но предпогалам, че ако наистина трябва да избирам, бих взела „Спутник, моя любов“ на Харуки Мураками, защото тя докосва най-самотните кътчета в душата ми; „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, защото "Не е нужно да гориш книги, за да разрушиш една култура. Трябва просто да накараш хората да спрат да ги четат." ; Гнявна Стивън Кинг, защото когато я прочетох за първи път бях глупав тийнейджър, а тя ме накара да осъзная някои много важни неща за себе си. Но всъщност, тайничко бих мушнала в багажа „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат, „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл, „So bright and delicate“ с писма на Джон Кийтс до Фани, „Никълъс Никълби“ на Чарлс Дикенс, макар че не е никак малка... :D „Сломената жена“ на Симон дьо Бовоар, „Сбъднати молитви“ на Труман Капоти, Мъже без женина Ърнест Хемингуей, „Норвежка гора“ на Харуки Мураками, „За писането“ на Стивън Кинг, „Зелени сенки, бял кит“ на Рей Бредбъри, поезия на Едгар Алан По, комедиите на Шекспир, „Въздействие“ на Джейн Остин, „1984“ на Джордж Оруел... Понатежа ми багажа май. Както казах, не обичам ограниченията!
6. Кои са най-смешните гафове, които клиентите са правили?


Ах, всеки ден има по някой бисер, много е забавно! :D Не се сещам в момента кой е най-смешния, може би трябва да си ги записваме, но например, няколко пъти са ме питали кой е авторът на Библията. Честно!
7. Кое е нещото, което те радва най-много по време на работа?


 Малчуганите! :)Децата са чисти и невинни... Имам едни любими цитати: "Ако искаш да направиш добро, хвани за ръка дете и го заведи в книжарница" - Ясен Антонов или 
"Ако искате децата ви да станат умни, четете им приказки. Ако искате да са още по-умни, четете им повече приказки" - Алберт Айнщайн
8. Четеш ли ревюта на книги преди да прочетете самите книги? 


Не. Почти никога. Чета ревюта от чисто любопитство, но никога за книги, които възнамерявам да прочета. Случвало се е да прочета дадена книга, защото ревюто ми е харесало. Просто хващам книга, отварям на произволна страница или прочитам първите пет изречения. Ако ми харесат, значи ще се чете, ако ли пък не - не ни е било писано. ;)
9. Кои са любимите ти цитати от книги?


 „Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.“, Рей Бредбъри, „Вино от глухарчета“

„Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти…“, Рей Бредбъри, „451 градуса по Фаренхайт“

„Книгите са уникална, преносима магия.“, Стивън Кинг ;)

„- Кои автори харесваш? – попитах, като говорех с почтителен тон с този, две години по-възрастен от мен човек.
- Балзак, Данте, Джоузеф Конрад, Дикенс – отвърна той без колебание.
- Не съвсем модерни.
-  Тъкмо затова ги чета. Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само за онова, което всички мислят.“, Харуки Мураками, „Норвежка гора“

„Истината е, че да повръщаш миналото, когато настоящето е даже по-лошо, може да превърне повърнатото в деликатес.“, Стивън Кинг, „Гняв“
10. Какво би искала да споделиш с читателите, както и с клиентите, които посещават книжарницата?

За сега ми стига, че споделяме любовта към книгите и ми се иска да сме по-добри хора...

***
Надявам се интервюто да ви е било интересно, както и идеята за самата рубрика! 
-Сю. (:

Ето и няколко книжни препоръки от Мариета:

вторник, 4 април 2017 г.

Нещо повече от пет звезди за "Нещо повече от любов..."

Заглавие: "Нещо повече от любов"
Автор: Джули Джеймс
Издателство: Ибис
Оценка в Goodreads: 4,1
Анотация:
Бивша футболна звезда, а сега един от водещите прокурори в Чикаго, Кейд Морган е готов на всичко, за да спипа корумпиран щатски сенатор, което означава, че се нуждае от помощта на Брук Паркър. Като главен юрист на верига ресторанти, тя разполага с възможността да скрие подслушвателно устройство на масата на сенатора в едно от луксозните заведения на компанията, така че агентите на ФБР да могат да чуят разговора му. Единственото, което Кейд трябва да стори, е да убеди Брук да им сътрудничи, а той не се бои да използва както своя чар, така и влиянието на поста си, за да го постигне.
Kато опитна бизнес дама, Брук е наясно, че трябва да съдейства на Прокуратурата, дори ако това означава да работи заедно с Кейд. Зад саркастичните подмятания, прехвърчащи между двамата, определено се крие наелектризиращо привличане, ала Брук е твърдо решена нещата да не стигнат по-далеч. Кейд е съгласен… докато един неочакван обрат на събитията не хвърля живота му в смут. Той осъзнава, че иска нещо повече от просто приятно изкарване с единствената жена, в която би могъл да се влюби неустоимо...

Здравейте! Тук съм с доста необичайно ревю за моя блог, а именно ревю на романтична книга! Причината да нямам ревюта на такива книги е, че... от години не съм чела такива. Може би от три години, а вероятно и повече. Затова и напълно бях забравила чувството.. А благодарение на тази книга си го припомних.
Историята започва, когато ФБР имат нужда от съдействието на Брук Паркър - главният юрист на "Стърлинг Ресторантс" за да съберат доказателства срещу поредния корумпиран политик, който в този случай е от огромно значение, защото е сенатор. Това е и моментът, в който, светът на Кейд Морган среща този на Брук Паркър. И това определено не може да се нарече една от най-приятните запознанства.
Но както всички знаем - противоположностите се привличат..

Брук Паркър е умна, забавна, секси, саркастична и.. заета. Не безпричинно, тя е толкова добра в работата си. Тя влага в нея страст, обич и време. Толкова много време, че всичките и връзки приключват по един и същи начин. Тя се оказва зарязана, защото постоянно се оказва онази, която мъжете не виждат в големите картини на живота си. Точно в такъв ден, когато тя е зарязана за трети път за последните 18 месеца, тя среща Кейд Морган.

Кейд Морган, който преди е бил известен като футболна звезда, сега като един от водещите прокурори в Чикаго. Самоуверен, леко арогантен, забавен и адски чаровен, той е и... "емоционално недостъпен", както обичат да се изразяват бившите му. 

Макар и през първата им среща да прехвърчат искри и то не от романтичните, Кейд и Брук много скоро намират общ език, в надприказване, представляващо саркастични забележки и остроумни реплики, намиращи се на границата на флирта. Много скоро двамата се сближават, но поради неспособността си да имат сериозни връзки, както и поради упоритостта и стените, които са изградили около себе си, решават връзката им да е несериозна, от типа на приятелството с привилегии. И както в повечето случаи, нещата се объркват.. Дали героите ни ще решат да направят правилното за тях и ще отдадат значение на чувствата си или пък ще ги заровят дълбоко под егото си?
"Обичам те. В трудни дни. В хубави дни. В дълги, изтощителни работни дни. В наистина странни дни. И най-вече в дните, когато ме караш да се усмихвам, а то е всеки ден, в който съм с теб."
За първи път четох книга на Джули Джеймс и определено не мисля да е за последен. Стилът на писане на авторката е много лек, а героите са повече от добре изградени. Книгата, поднесена по този начин, на моменти ме разсмиваше, а в други ме разплакваше, но през голяма част от книгата усмивката стоеше на лицето ми като константа. Поднесена по романтично-хумористичен начин, пропито с чувства и емоции, тази книга беше много леко, приятно и секси четиво. Не помня защо бях спряла да чета книги от жанра, но след тази книга осъзнах защо толкова ги обичах. И обичам. И точно поради тази причина тази книга получава много повече от пет звезди от мен..

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!
-Сю. (: